Къде плуваме?
Няколко общи мисли за бъдещето на Православието в Украйна.
Изглежда, бандитът Грищук не се е успокоил и планира повторен кървав щурм на храма в Горни Становци.
И ето, че това, което е крайно показателно за събитията, които се случват в момента както в Черновицка област (масови завладявания на храмове от рейдерите на Грищук), така и в други региони: Гробово мълчание на ръководството на ПЦУ и местните власти относно подобни инциденти. „Не-осъждане“.
Да се поставя въпросът „cui prodest“ и „кой е крайният бенефициар“ (ой, извинете; исках да напиша "краен", но сбърках клавиша, моля за извинение) — е някак глупаво... все пак всичко е очевидно дори за дете.
Тези завладявания на храмове — не са просто местни разправии на ниво миряни от едно село. В действителност това е съгласувана политика, съвместни действия на властите от различни нива и ръководството на ПЦУ. Духовенството на ПЦУ (както висшето, така и низшето), желаещо на всяка цена да постигне за ПЦУ статут на доминираща и държавна църква. Дори чрез откровено погазване на законите, чрез кървави щурмове на църкви, цената на загуба на моралния авторитет сред всички, които научават за обстоятелствата на такива събития не само чрез единствено телевизионния екран, а и виждат истинското лице на "пастирите на ПЦУ". Не в момента, когато те разказват елейни проповеди „за любовта“ от амвоните, а когато щурмуват храмове с лостове и ъглошлайфове...
ПЦУ в момента наистина с всички сили се стреми да стане аналог на Руската Православна Църква — в Украйна. Религиозна корпорация, напълно контролирана от държавната власт, обслужваща всякакви нейни поръчки. Неспособна да каже „не“. Но затова пък в замяна има всички съответни преференции от държавата.
Но за да стане де факто държавна Църква, ПЦУ трябва да придобие контрол над подавляващото мнозинство от храмовите сгради в Украйна като цяло или поне в повечето региони. Накрая да излезе на първо място по този показател в Украйна. Дори ако тези храмове ѝ се наложи да завладява откровено незаконно, а понякога и насилствено, нанасяйки побой на миряните до кръв. Дори ако след това тези храмове дълго време стоят празни.
Заложено е на това, че ако се извърши пълно прочистване (както е прието да се казва сега — „духовна деоккупация“) на региона (град, район, област), насилствено прехвърляйки всички храмове от УПЦ в ПЦУ, то миряните на УПЦ поради пълната липса на алтернатива с времето ще се съгласят да ходят в храмовете на ПЦУ, а свещениците на УПЦ, лишени от храмове и средства за съществуване, ще се съгласят на смяна на юрисдикцията — ако не от убеждения, то „ради хляба кус“.
Ръководството на ПЦУ открито поставя пред себе си тази цел и не възнамерява да се отказва. За ПЦУ е нужна една победа, за цената не се спира. Дори ако тази цена се окаже пълно израждане на украинското православие в държавна религия като набор от традиционни национални обредни действия.
Опасността да се превърне в нещо подобно винаги е преследвала нашето украинско православие, но сега тя не просто се вижда някъде далеч на хоризонта, а вече стои право пред нас.
Защото в настоящия църковен конфликт затварят устите не само на истинските врагове (идеологическите поддръжници на Путин и Русия, оказали се в УПЦ и представляващи по време на войната пряка заплаха за съществуването на държавата). Устите се затварят и на всички онези, които безусловно са готови да се борят за Украйна или да помагат в тази битка, но които при това се чувстват зле от проекта за украинска държавна Църква „ПЦУ(=РПЦвУ)“.
Потискането на свободата на вероизповедание и свободата на словото като начин за изграждане на свободна държава със свободен религиозен живот?
Липсата на каквато и да е отрицателна реакция от ръководството на ПЦУ на събитията в Горни Становци и на всички подобни инциденти ясно показва, че за тази юрисдикция завладяванията — и са истинската цел. Не възнамеряват да спират там. Спирачката не работи. „Всичко върви по план“. Единственото пропускане — това са кървавите видеа, попаднали в мрежата, но Грищук вече даде обяснение: дескать, всичко е било точно обратното — агресивните московски попове нападнали мирната община на ПЦУ, дошла от други райони и области и събрала се посред нощ в маски, с лостове и ъглошлайфове, за да се помолят в „своя“ храм...
Какво ни очаква?
От една страна, „украинското православие от УПЦ“ се дискредитира в очите на обикновените хора, но не от дейността на самата УПЦ, а от разгръщаната срещу УПЦ агресивна медийна кампания (напомняща най-добрите образци на антирелигиозна пропаганда от времето на СССР), която организира ПЦУ съвместно с представители на държавната власт и медиите.
От друга страна, „украинското православие от ПЦУ“ просто се дискредитира само себе си. Но не с изказванията на високите му представители от храмовите амвони по време на службите или от високите трибуни на различни конференции (в медиите всъщност „всичко е наред“), а напротив — с конкретната дейност на радикалите и екстремистите, подобни на Грищук (а той далеч не е единственият професионалист в занаята си). И мълчанието на ПЦУ относно такива инциденти показва, че именно такава агресивна риторика и дейност, съпътстващи завладяванията на храмове, са нужни на тази Църква за постигане на нейната истинска цел. Ако обаче непредвидено попадналите в медиите кадри се окажат откровено жестоки, то ще последва отговор: „Ами да, малко се разгорещихме, но всичко е тяхна вина, те сами ни провокираха“. Но ако говорим не за телевизионните зрители, а за православните вярващи, още повече — наблюдавали всичко това със собствените си очи... за тяхното отношение...
Заключителният ми въпрос е само един.
Ако събитията продължат да се развиват в същата посока, какво ще представлява „украинското православие“ след няколко години? Не само външно (юрисдикции, тяхното съотношение), но и вътрешно.
Може да се мечтае много. Но понякога е полезно да се изключи фантазията. Да се включи логиката.
<a href="https://www.facebook.com