Преподобни Симеон Нови Богослов бил аутист?
На 25 март Църквата отбелязва празника в памет на Симеон Нови Богослов.
Въпреки че преподобният Симеон е живял и творил в далечния X век, духовните истини, които той отстоявал, са удивително актуални и за днешния ден. Удивително е, че продължаваме да се сблъскваме с същите предизвикателства и заблуди, с които се е борил този светец преди хиляда години.
Симеон е роден през 949 година в семейството на заможни гръцки аристократи от провинцията. Благодарение на семейните връзки и богатството, на единадесет години той вече живеел в Константинопол под опеката на чичо си, близък до императорския двор. На младия Симеон било осигурено най-доброто образование и блестящи кариерни перспективи, но още от ранна възраст той проявявал забележима отстраненост от светското общество. Околните били учудени от нежеланието му да се възползва от отворилите се възможности – той дори отказал да се представи на братята императори Василий и Константин Порфирородни.
От ранна възраст Симеон дълбоко страдал от самота и неразбиране. Неговото поведение и жизнени ценности рязко се различавали от тези на връстниците му. Съвременните психолози вероятно биха видели в това признаци на особености в развитието. Но именно тази различност в значителна степен определила духовните му търсения и го накарала да се обърне към изучаването на духовната литература много по-рано, отколкото повечето хора от неговия кръг.
Стремейки се да намери истинския духовен път, Симеон се запалил от желанието да намери наставник – духовен старец. Но когато споделял тези мисли с околните, срещал устойчиви възражения. Някои твърдели, че в съвременната епоха истински старци не съществуват – това е явление от миналото. Други отивали още по-далеч, заявявайки, че в настоящите времена е невъзможно да се достигне святост. По-късно Симеон ще нарече такива скептици "нови еретици", а опровержението на техните възгледи ще стане лейтмотив на неговото богословско наследство.
След усърдни молитви Господ изпратил на Симеон дългоочаквания наставник. Това бил възрастен монах Симеон Благоговейни, който дори не притежавал свещенически сан. Общението с този старец преобразило духовния живот на младия мъж. Един ден старецът му дал да прочете книгата на авва Марк Подвижник, в която особено дълбоко запечатали в душата на Симеон три наставления: строго да следва гласа на съвестта, да изпълнява заповедите на Христос заради придобиването на Светия Дух и непрестанно да търси вътрешно духовно познание чрез молитва и размисъл за Бога.
Следвайки тези принципи, особено последния, Симеон посветил много време на молитва, което го довело до първия мистичен опит. По време на нощно молитвено бдение той внезапно се видял в ослепително сияние, което го обграждало от всички страни. В този момент Симеон напълно загубил самосъзнание – не разбирал къде се намира, жив ли е или мъртъв, в тялото или извън тялото. Когато се съвзел, се оказало, че нощта е преминала като едно мигновение.
Въпреки този преобразяващ опит, Симеон още дълго време продължил да живее в света. По-късно, оглеждайки се назад към тези години, той ще ги счита за загубени и жестоко ще се укорява за това.
На двадесет и седем години Симеон най-накрая взел решение и постъпил като послушник в Студийския манастир, където подвизавал неговият духовен наставник. От този момент започва неговият монашески път, неизменно съпроводен от неразбиране и гонения от страна на събратята. Първото, което станало причина за конфликтите, била неговата безгранична преданост към стареца, която много хора считали за прекомерна и дори съблазнителна.
След принудителното си напускане от Студийския манастир, Симеон преминал в обителта на свети Мамас в Константинопол, където приел постриг. Неговата аскетична практика се отличавала с особена строгост: той едва се хранил, по-голямата част от времето посветил на уединена молитва, а в качеството си на послушание преписвал духовни книги. Особеност на духовния му живот било ежедневното причастие, което винаги било съпроводено със сълзи на умиление.
От първите години на монашеството и до края на живота си преподобният Симеон редовно удостоявал с видения на Божествената Светлина – този опит ще стане краеугълният камък на неговото богословско учение.
На тридесет и една години Симеон бил ръкоположен за свещеник и назначен за настоятел на манастира. При това отново се сподобил с видение на небесно сияние. Забележително е, че в своите проповеди Симеон настоявал: подобен опит на богообщение е достъпен и дори необходим за всеки искрен християнин, а не само за избраните подвижници.
Став игумен, Симеон не само възстановил обветшалия манастир материално, но и повишил нивото на духовния живот в него толкова, че обителта започнала да привлича ревностни богоискатели от цялата империя. Въпреки това, такава висока плоскост на изискванията предизвикала недоволство у много монаси, които не били готови за толкова строг живот.
Особено остро неприятие предизвиквали твърденията на Симеон, че Кръщението е безполезно за не живеещите по християнски, че недостойно причастяващите приемат святинята за осъждане на себе си и че е невъзможно да се спаси, съзнателно потвърдвайки дори най-малката страст. За такива възгледи започнали да го обвиняват в ерес.
След една особено пламенна проповед противниците искали да пребият Симеон, но, видели спокойното и светло лице на светеца, в ярост побягнали да се оплачат на църковните власти.
В крайна сметка преподобният Симеон напуснал манастира, възнамерявайки да прекара остатъка от живота си в уединена молитва. Но и това му било отказано. Нов повод за гонения станало това, че след смъртта на своя старец Симеон го почитал като светец – поръчал неговата икона и извършвал служби за него. Този конфликт отразява сблъсъка на формалния подход към църковния живот с живия духовен опит: за Симеон святостта на неговия наставник била очевидна и не изисквала официално потвърждение, но от гледна точка на църковните правила неговите действия били некатолически.
Ситуацията се усложнила след конфликта с влиятелния митрополит Стефан, който, опитвайки се да уличи Симеон в богословска неграмотност, му задал каверзен въпрос за Троицата. В отговор преподобният написал богословски трактат, в който, без да назовава им
