Неразкрита тайна на плача на Христос над Лазар.
Христос плаче. Възкресението на Лазар не стана за Него щастливо събитие в живота. Христос нямаше радост относно удължения срок на затворническото заключение на душата в тялото.
Евангелското повествование за възкресението на Лазар ми поставя множество въпроси, на които няма отговор. Мога да предположа и мисля, че ще бъда в много отношения прав, ако кажа, че най-голямото усилие и подвиг, който предстои да преминем всички ние – е умирането. Човекът не участва в него пасивно. Неговата душа и тяло изпитват невиждани досега натоварвания: емоционални, болкови, психически и т.н. Именно така протича умирането в болест.
Лазар, както знаем от Евангелието, боледува и умира. Той преминава през този тесен мъчителен коридор, водещ от една реалност в друга. И ето, нечий Глас го призовава да премине този път в обратен ред. И този Глас не предлага, той изисква: „Лазаре, излез навън“. И в повелителния Глас звучат нотки на плач…
Лазар няма избор. Той трябва отново да влезе в това, вече станало чуждо за него, тяло. Отново да се вмъкне в неговия тежък скафандър, който ще, както и преди, да сковава душата с болка, старост, страдания и тежестта на необходимата грижа за него. Да, на това чудесно възкресение, несъмнено, ще се зарадват сестрите, съседите ще бъдат удивени. Но беше ли самият Лазар от това щастлив?
На мен ми се струва, че не. Той разбираше, че ще мине съвсем малко време и отново ще трябва да повтори този път. Отново трябва да върви по тежкия път на смъртта.
Забележителни в своята алегория, припудрени с богословска сложност, тълкуванията, говорещи за възкресението на вътрешния човек в сравнение с външния или триумфа на благодатта над буквата на закона, сърцето ми изобщо не топлят. Това не е това, което бих искал да чуя. В цялата тази ерудитна философска словесност няма просто човешко разбиране на същността. Тук има някаква тайна, скрита между буквите на Божието Слово. И тази тайна е пропита със сълзите на Спасителя пред гроба на Лазар. Разбира се, коментаторите под тази публикация ще ме учат на ум и разум, цитирайки думите на този или онзи светец относно това как трябва да разбираме тези сълзи. Не се трудете, моля, всички тези коментари ги знам, поне не по-лошо от вас. Само че не са стоплили душата ми. Тук има нещо друго. То, което знаят само Христос и самият Лазар, но те решиха по този въпрос да мълчат.
Когато отивате при болен човек, носейки лекарство, което гарантирано ще го излекува, няма да плачете. Ще се радвате, че ето, най-накрая вашият приятел ще получи освобождение от мъчителната болест. Ще насърчавате с усмивка неговите роднини и приятели, казвайки: „Е, сега всичко ще бъде добре“. Ще бъдете щастливи от това, че носите в ръцете си светлина, която ще направи щастлив не само вашия приятел, но и всички, които го обичат. Според човешкото разбиране, това е именно това, което Христос би трябвало да чувства, когато отива да възкреси Лазар.
Но виждаме съвсем друга картина. Христос плаче. Възкресението на Лазар не стана за Него щастливо събитие в живота. Спасителят не изпитва радост относно удължения срок на затворническото пребиваване на душата в тялото. Нито Христос, нито самият Лазар се радваха на това чудо. Но така беше нужно. Нужно за онази мисия, заради която Господ дойде в този свят. Необходимо беше наочно да се покаже невъзможното на тези, които следваха Исус, и на онези поколения, които ще четат за това събитие в Евангелието.
Синът Божий повика от онзи свят Лазара, за да продължи той своя път на мъченик заради Христос. Усмивките на лицето на Лазар след неговото възкресение вече никой никога не е виждал.
Христос в Евангелието плаче рядко. Само три пъти. Затова към Неговите сълзи трябва да се отнесем с крайно внимание.
Първият път Спасителят заплака, когато гледаше на Йерусалим, знаейки каква съдба очаква този велик град. Това беше плач на безпомощната майчина любов. Така плаче майка, когато знае, че вече не може да помогне на детето си. Сърцето й ужасно боли от това, че не може да промени нищо. Тази болка ще бъде още по-силна, ако майката разбира, че тези страдания можеха да бъдат избегнати. Но в същото време тя също знае, че ще бъде това, което ще бъде. Плачът на Христос над Йерусалим – това е безпомощният вик на Бога пред лицето на човешката свобода.
„Колко пъти исках да събера децата ти, както птица събира пиленцата си под крилото, и вие не пожелахте…“.
Последният път Спасителят плаче в Гетсиманската градина пред Своята Разпятие. Това също беше плач на вселенския Човек Христос. Обърнете внимание, че тук, в тази Гетсиманска борба, няма и най-малкия намек за пафос на героизма. Господ не казва на Отца: „Толкова съм благодарен на Теб, че ме удостои да пострадам за спасението на всички хора! Това е толкова важно и толкова почетно. Аз съм възхитен от тази привилегия!“
Някои емоционално заредени проповедници, тичащи напред-назад по сцената с Библия в ръка, биха предпочели да чуят от Христос в Гетсиманската градина именно такива думи. Но не, тук всичко е просто и човешки близко и разбираемо. Спасителят изпитва болка, страх, оставеност и нещо, което прилича на отчаяние. Но Той устоя, защото в центъра на Неговия живот беше Небесният Отец. Христос живееше с любов и вярност към Него и знаеше, че може и трябва безрезервно да Му се доверява във всичко.
Плачът на Христос в Гетсиманската градина за мен е много по-близък и топъл, отколкото всяка, възникнала по-късно, героична литература за първохристиянските мъченици. В тази градина плачеше много близка и родна за мен по човечност и искреност Душа. Тук Христос е по-близо до нас, отколкото в който и да е друг откъс от Евангелското повествование. Той не е безстрастен Абсолют. Неговата човешка душа е във всичко сродна на нас. И у мен се появява увереност, че Бог гледа на мен във всичките ми слабости, така както Той гледаше на блудницата, хваната в прелюбодеяние, както гледаше на плачещата вдовица, загубила сина си, на предателя Симон-Петър.
Спасителят дори към Юда, при неговото последно отровно целуване, се обръща със словото „приятелю“. Дори към този
