Православен клон на езичеството
Времето на т.н. благоденствие, когато православната религия и държавата живеят в мир и съгласие, всъщност е най-лошото време за Божията Църква.
Вход Господен в Иерусалим – начало кръстния път на нашия Спасител. Ако погледнем на външните социални причини, които го доведоха до Разпятието, те са две.
Първата – е желанието на еврейската елита да запази своята власт и комфортен живот. При римските окупатори на лидерите на юдаизма им беше много добре. Те запазиха не само властта си над народа, но и имаха огромно влияние върху него. В тогавашното разбиране на книжниците Месията – преди всичко е вожд и освободител на евреите от игото на поробителите. А ако е така, то това е война с всички произтичащи последствия. Това е разрушаване на обичайния, спокоен и осигурен начин на живот. След възкресението на тридневния Лазар стана ясно, че Исус не е самозванец. Той има сила и власт отгоре. Както и да е странно, разбирането на това доведе евреите до решението да убият Христа. Изглеждаше, че всичко трябва да е обратно. Ако Той е пратеник на Бога, то трябваше да Го подкрепят. Но не, личният мир и безопасност те поставиха над Божията воля. Оттогава малко неща се промениха.
Втората причина също беше свързана с разбирането на мисията на Христа сред обикновените хора. Те също виждаха в Него Месия. А следователно – и вожд, който трябваше да поведе въстание и да свали римското иго. Но първо трябва да разберем, защо те така ненавидеха окупаторите? С какво е свързано това?
Виждаме, че римляните никак не ограничавали евреите в желанието им да изповядват своята вяра. В храма се извършваха всички необходими служби и ритуали. Във всички краища на страната хората свободно ходеха в синагоги. Сред неевреите вече имаше немалко прозелити. Т.е. римляните не пречеха на юдеите дори в тяхната мисионерска проповед. Та в какво е тогава работата? А всичко е в парите. От евреите се изискваше само едно – да плащат данъка на Рим навреме. Това, което можеше да остане за тях, те бяха принудени да дават на завоевателите. А това предизвикваше ненавист и желание да се отърват от това иго. Т.е. става въпрос не за духовна свобода, а за икономическа.
Но Христос влиза в Иерусалим не на кон и не с меч в ръка. Той седи на осле, който никак не можеше да символизира воинственото настроение на Месията. И думите на Неговата проповед не дават дори най-малкия намек за въстание. Христос говори за спасение на душата, че Неговото Царство не е от този свят, за необходимостта да прощаваме на обидилите ни и да имаме любов дори към враговете. Всичко това никак не се вписваше в разбирането на мисията, което обикновените хора имаха за Него. И тук отново идва разочарование.
Възможно е, че Юда с предателството си е искал да мотивира Исус да направи решителна стъпка към свалянето на Римската власт. Той, виждайки Неговата сила, власт и възможности, е мислел, че Спасителят няма да позволи Себе си да бъде убит, че Той ще повдигне народа и с Божия помощ радикално ще промени хода на историята. Но се случи съвсем иначе. А Юда, осъзнавайки, че е направил страшна грешка, реши да сложи край на живота си.
Както знаем от Свещената история, после християните очакваха много скоро завръщането на Христа от Небето обратно на Земята. Те продаваха домовете си, земите, именията, раздаваха всичко на бедните, живееха в особена комуна, уверени в това, че ето-ето, още съвсем малко, и Господ ще дойде да съди света. Апостол Павел, подкрепяйки тази точка на гледна точка, също учеше, че „не всички ние ще умрем, но всички ще се изменим внезапно, в миг на око, при последната тръба; защото ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим” (Кор.15:51-53). Той беше уверен, че някой друг, може би, ще успее да умре естествена смърт, а ще има и такива, които ще заварят пришествието на Христа, все още пребивавайки в тялото си.
Но Спасителят все не идваше, а годините минаваха, гоненията срещу християните се усилваха. Тогава християните решиха, че ако Христос не идва при нас, то ние сами ще отидем при Него. Все повече и повече хора се стремят да завършат живота си като мъченици. Появяват се увещания от църковната власт, които призовават вярващите да сдържат своя плам на мъченици. Но от времето на възкресението на Христос са минали вече не десетки, а стотици години. И ето, до християните, които очакваха второто пришествие, на вратата почука „религията”.
В книгите по история това събитие се описва като триумф на православието над елинизма и езичеството, като победа на вярата над идолопоклонството. Но не е така. Всъщност дори след като християнството стана първо позволена, а после и държавна религия, в живота на императорския двор, чиновниците и обикновения народ нищо, по същество, не се промени. Промениха се само имената на боговете и някои особености на религиозния култ. Такава ситуация остава и до наши дни.
Тези, които преди демонстративно се молеха на Зевс – Юпитер, сега се молят на Христос. Който се молеше на Венера – Афродита, се обръща към Богородица. След това този пантеон започна да се развива. Молитви за здраве вече не се отправят към Ескулап, а към Пантелеймон, за успешна търговия вместо към Меркурий започват да просят от Спиридон, за пътуващите по море не към Посейдон, а към Николай Чудотворец и т.н.
На хората, свикнали да живеят в православната традиция, тази гледна точка им се струва странна. Нали ние знаем, че Христос – е нашият път и цел на целия ни живот. Майката Богородица – е първата Помощница на този път. Светците ни дават пример как трябва да живеем. Но всъщност така смятат и така живеят много малко. А повечето от тези, които са били кръстени в православието, продължават да изповядват същото езичество, което е било преди пришествието на Христа в света. Просто спецификата на този култ е малко променена. Ако за църковните хора Бог – е смисълът и целта на живота им, то за православните езичници Той – е само средство за решаване на земни проблеми.
От Миланския едикт и до наши дни православната вяра съществува сякаш в два статуса. В форма на православна религия и под формата на православна Църква
